петък, 2 май 2014 г.

ДРУГИЯТ ДОБРИЧ - ПО РАВНАТА ЗЕМЯ - ДОБРИ НЕМИРОВ

ДОБРИ НЕМИРОВ
Посвещавам на Мария Добрева
Фондация Вигория

Добричъ и другиятъ Добричъ

Аз познавам два града с име Добрич, с две различни съдби! — единият е градът на миналото, а другият — на днешния ден. Случи ми се през 1929-30 год. да по­сетя тогавашния Добрич. Поведе ме моят приятел добричанин Димитър Смоков, — стар борец за свободата, сега покойник. 
Влязох разтреперан, подтиснат. . . бъл­гарски град, населен с българи — родени и отрасли там, а нямат нито правото, нито волята да се ползуват от свободата си както желаят. Това бяха първите неволници, които видях през живота си, първите, а вярвах, че ще бъдат и последните. Във всеки случай, моето престояване там беше за мене едно изпитание. Нашите епически борби аз познавах от книгите. Стремежът на българина към свобода, ми беше познат само като идеал, защото върху него се родиха хората на националните ни борби. Но все пак това чувствувах като някаква песен, пълна с импулси и героизъм. Но сега вече виждах обезправения българин право в лицето и дирех средства да се приспособя към него.
То беше друго робство. Хората си вървят из улуците, разговарят се дори по български, влизат в кръчми и кафенета и малко по-малко разбирам: говорят по бъл­гарски, но колкото се може по-тихичко; влизат в кафенета или кръчми и поздравляват ту този, ту онзи с известно почитание, а понякога и със сервилност без да имат право да покажат и най-малката проява на гордост или разсеяност.
Но наблюдателят вижда всичко. Ако животът в миналия Добрич беше само това — лесна работа!
И много, много още неща разбрах. След всяко искане, след всяка молба, идеше по едно „не“, което се изразяваше с най-разновидните частици на отрицание: „не може, не бива, нема, не е позволено, никога, никак, не, не, не, не!“. Тия частици придружаваха бълга­рина на яве и на сън, влизаха в дома му, следваха го на улицата, завираха се при всяка негова мисъл, при всяко чувство и така, радостта ставаше бледна като лицето на болник, смехът кратък и тих — подобен на сподавен плач, сънят изпълнен с видения . . . Ето, това е той човекът от ми­налия Добрич. Той върви из улиците, но стъпките му са тъй тихи, сякаш се пази да не го чуят . . . Говори с някого, но гласът му е глух, подтиснат. За Бога, никой не е наказван за гдето е говорил на висок глас, защо трябва да бъде тих и плах? Та нали това е животът в миналия Добрич —всичките ти мисли и чувства, движения, действия, да бъдат ръководени от една сила, която е превърнала моралния ти апарат в някаква фабрика изработваща най-фина упой­ка за душата? . . . 
Да, тук се говори само под сурдинка.
В последния ден на престояването си в Добрич, все тогава — в 1929 г. — когато се даваше едно утро в моя чест, аз се обърнах към публиката със следните думи: — „Драги мои братя и сестри! Аз си отивам! Всред залата пробегна лек шум, сякаш някакъв дух премина и се разниза над главите на всички. — „Аз си отивам“, — повторих пак и погледът ми обгали всички лица. О, каква странна гледка! Какво ставаше с тия хора? Та те всички имаха сълзи на очите си! Аз си отивам! Да, те плачеха за тоя светъл призрак на свободата, който дойде и им разгърна всичката прелест на българския дух, всичката красота на българското име. В продължение на шест седем деня един човек дошел от свобод­ния български край да им говори на техния звучен и сладък език, да им говори неща, които ттъй много желаеха да чуят! И ето, сега тоя човек си отива и заедно с това, символът на свободата наново угасва . . .
Но . . . ето, минават дванайсет години от тогаз и аз влизам в другия До­брич. И сега тук, оня език който някога се произнасяше шепнишком, сега прозвуча във всичките краища на града открито, свободно, високо. И сякаш стана по-хубав, по-богат, по-звучен, по-пленителен . . . Улиците, ня­кога тихи и полубезлюдни, сега гъмжат от публика — граждани, селяни, работници . . . Коли пълни със стоки скърцат из пътя, движат се на някъде, пресрещат се с други, които също изчезват всред гъмжела от хора . . . Пред мен се мяркат лица зали­сани от работа, всеки бърза нанякъде, вся­кого чака някаква грижа, някакъв дълг, ня­какво благо …
Едва съм дошел и хората ме поздравляват като стар познайник. Те не скриват една стара обич към мене, и се чувствуват длъжни да ми покажат, че ме помнят. Да, защото моето първо дохождане било за тях една надежда, която се е крепила до последния ден.
Разговорите ми с граждани и селяни са открити, смели и пълни с вяра в утрешния ден. Вижда се съвсем ясно, че селянинът е влязъл в своето ново всекидневие и вече не е смущаван от стария натиск, и се е отдал всецяло на работата си. Не можех да разбера доволен ли е от положението си, видях само, че лицето му е бодро, весело, открито, розово . . . Има нещо хубаво, което изпълва душата му и то се е отпечатило в цялата му външност. Ето какво било сво­бодата, че дори при тоя още недоуреден живот в Добруджа, душата да е весела!
Един гражданин ми казва нещо, в което прозвучава нотка на недоволство.
— Какво мислите, — му възразявам аз — че това е то животът на Добруджа? Не! Сега той още е полуразвалина — движи се с една бавна и при това колеблива скорост. Тоя живот трябва да влезе в коритото си. То­гава пак ще си поговорим.
Събеседникът ми се замисли. Едва уло­вима мечта замрежи лицето му, по което бавно просия някаква особена усмивка.
— Какво мислите?
— Той вече се ухили широко.
— Наистина, — произнесе той тихо. — Да влезе животът напълно в коритото си — какво ли ще бъде! То значи всички поземелни въпроси да бъдат свършени най-благоприятно, да се засили производството, да заработят индустриалните заведения, да се прокарат ония шосейни главно водни пътища, за които тъй много жадува Добруджа! О, можете ли си представи какво ще стане от този край ?
— Мога, мога, но вий добруджанци си представяте тия неща много по-добре от мене.
Все тъй замечтан, моят събеседник по­клати глава и размаха ръце на широко. Аз разбрах какво искаше да каже и го потупах сърдечно по рамото.
Но за Бога, само това ли е характерното в другия Добрич? Вижте какви интересни стопански промени са се извършили, какъв възход обещава Добруджанския чернозем, който е кипнал днес с всичката си жажда за оран и посев!
Животът гъмжи от инициативи. Кмет­ството чертае нови планове, за да разположи и новите нужди на гражданството и новите придобивки, които са необикновено богати.
Аз гледам на всякъде. Старите крепители на духа на свободата днес са наново на поста си. Тогава те работиха за освобожде­нието, днес дирят ония леснини, които ще донесат пълния разцвет на Добруджа.
— Е? Драги Станчев, — се обръщам към закаления добруджански деятел. — Сега вече можем да кажем, че идеалът е по­стигнат !
— Да, разбира се, — отвърна той със свой­ствената си приветлива усмивка, — но, едва постигнахме идеала, ето че подир него заприкаха множество малки идеалчета. Сега за тях ще трябва да работим.
Онова, което се е спотайвало в мина­лото, днес побързало да изплава. Тук вече има дружества, спортни организации, читалища, народен университет . . . Женското друже­ство под ръководството на енергичната гос­пожа Радка Костова работи неуморно. Живо­тът кипи от инициативи, решения, планове и работа!..
Но много време за стоене тук нямам. Трябва да се продължи пътя. Може би целият Добрич скърби, че тъй бързо си отивам, но ясно е, че Смокови — домът на познатия голям търговец Стефан Смоков, гдето квартирувах — скърбят най-много. Аз ги обикнах наистина като свои, но трябваше да об­ходя Добруджа, за да видя дали още личат стъпките ми по изминатите по-рано пътища.
— Не ви пущаме още, господин Немиров, — протестира госпожа Смокова. През миналото ни гостувахте повече от десет деня, а сега само два-три деня.
Стефан Смоков ме гледа с някаква особена закана: — Падни ми ти мене още веднаж в Добрич, че ще видим. Два месеца няма да те пустна да мръднеш от тука.
Тия добри хора обаче знаеха, че тук аз принадлежах на целия Добрич, та не мо­жеше освен да се подчинят на програмата ми.
Колкото и да ме интересуваше стопанското раздвижване в Добруджа, не успях да го почувствувам както трябва пък и това не влизаше в моята бегла, чисто туристическа задача. Все пак известни крупни неща не останаха невидени. Тук имах срещи с много хора и впечатлението ми от тях беше въз­торжено. Магазините се пълнеха с купувачи, пазаргати изпълваха пазарищата, покупкопродажбите бяxa оживени . . . Разбрах много про­екти и видях плановете на много усилия, които готвеха истински блага за България. Съжалявам, че не можах да видя някои големи землевладелци, — от тях щях да разбера ония много неща, с които те са заживели сега. Подирих големия земевладелец г. Сейреков. За неговите проекти ми се казаха много хубави неща. Не по-малко хубави думи чух за плановете на моя добър приятел от София, Христо Попов, който с освобождени­ето на Добруджа потъна в имението си, за да му даде живот, а чрез тоя живот и радост на всички ни. Казаха ми хубави думи и за големия земевладелец Караатанасов. От крупните земевладелци срещнах на улицата само стария мой приятел Кръстю Пенчев Ка­раатанасов. Той бързаше за имението си, та не можах да си побеседвам по-дълго с него, но разбрах, че и той не е назад от своите събратя, и нему предстои да забива ралото по-дълбоко в благодатната земя.
Да, трябваше все пак да се пътува.
И в последния ден, когато стана едно малко тържество в моя чест, след като им спомних как преди дванайсет години се простих с тях, казах:
— Аз свърших, братя и сестри, моето гостуване и сега си отивам. Тогава, в онова време, видях в очите ви да блещукат сълзи. Символът на свободата, както ме бяхте нарекли тогава, си отиваше. Но ето, и сега виждам да блещука нещо в очите ви, но разбирам какво е. Това е радостта, че се видяхме след дванайсет годишна разлъка и при това в един Добрич, който с право може да се нарича Другият Добрич. При единият се плаче от скърб, а при другият се плаче от радост.


Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

Няма коментари: